Mayday

Човек винаги е способен на повече отколкото предполага. В това се убедих лично наскоро. Това се случи в един неделен ден. Нищо неподозираща излизах на разходка в приятна компания, когато се оказа, че асансьорът не работи и трябва да се слиза пеша. Тогава чухме едно оглушително скимтене, което по-късно се оказа, че идва от съседната улица, от едно малко котенце. Под малко дотогава си представях котенце,  което е прогледнато, тича наоколо и си играе. Котето, което беше изоставено от майка си в неделния ден, беше на не повече от три дни. Малко, уплашено, сляпо и много безпомощно. Решихме да го вземем смело с нас. После решихме да го върнем и да чакаме майка му да го намери. Междувременно бяхме се чули с ветеринар, който ни обясни колко е трудно да отгледаш бебе коте без майка. Майка му обаче не дойде, минаха само няколко бездушни хорица, които ахката и охкаха и се оказа, че дори биха го снимали, но не и спасили. Приютихме го, хранехме го с мляко, изхождахме го  с масажи, затопляхме кашона му. Днес това създание е на почти три месеца. Не се гордея с това, което съм направила, защото знам, че не е било въпрос на геройство, а на елементарна човечност. Чудя се не се ли подценяваме като хора, когато можем да помагаме, а не го правим. Способни сме да надминем себе си винаги, когато поискаме, проблема е, че не искаме. Не искаме да помагаме на котки и ранени животни, на природата, която ни е създала. Не бихме помогнали дори на себеподобните си, без да искаме нещо в замяна. Човекът от социално животно е на път да се превърне в егоистично такова.