Да пиша, да пиша...но за какво?

Интересно е, че до скоро имах голямото желание да си създам блог, който да запълня с мои творения. Имах много въпроси и проблеми, които да коментирам тук. Мислех, че така ще притъпя за малко вроденото си душевно безпокойство. От известно време насам обаче 'гласовете' замлъкнаха, въпросите сякаш ги няма, нищо не ме човърка, за да пиша. Ако кажете, че вече съм намерила изход в тъмнината и нямам проблеми ще сгрешите. Изглежда, че писането без осезаем резултат за мен се обезсмисли. Ако пиша за това, че откакто взех важното за мен решение да остана и да се боря в България, нищо не се промени към по-добро, нима ще изненадам някой!?  Ако пиша, че истински се срамувам от факта, че страната ни се представлява от турци в европарламента, някой ще се опита ли да спре купуването на гласове по изборите!? Няма. Ако реша да не съм толкова банална и пиша за себе си, кой би ме чел днес, когато всеки пише навсякъде. Пълно е с блогове, лични страници, тук таме се намират и статии в реални издания. Кой чете цялата тази изписана материя. Чудя се дали писането не се е превърнало от самотно занимание в занимание за самия човек. Дали ако не можем да общуваме пълноценно в реалния свят не си го изкарваме върху компютъра като изливаме емоциите си в дигитална форма. Надявам се да не е така. Все пак невинните хора, попаднали на нечии блог не са терапевти. Нека не им досаждаме с глупости..