Michael forever...

Michael forever...беше надписа на мониторите в едно от столичните заведения на 26 юли,  когато целия свят изпрати Джако. Той е обявен за крал на поп музиката и макар, че животът му е бил по-скоро борба със закона в последните години и със самотата, преследваща всеки велик изпълнител, тази нощ дори в България, а сигурно и в Тамбукту, се слушаха неговите песни в знак на почит. Майкъл, Фреди и Елвис са легендите от миналите педесетина години и скоро няма изгледи да бъдат изместени от никой поп, рок или рап изпълнител. Те са хората, които са променили не само музиката, а и мисленето на поколения фенове. Ние сме тези, за които те са пяли, тоест сме щастливци.
Не мога да се сетя за някой от сегашните идоли, който да прави "незабравима" музика, няма песни като Бохемската рапсодия на Queen и клипове като Thriller на Джако. Днешните хитове идват и си отиват като преход от един сезон към друг.
Истината е, че идолът се ражда и не може да бъде търсен и намерен в някакво шоу. Човек като Майкъл Джаксън се ражда веднъж на много други талантливи деца, които танцуват и пеят, но не са уникални и затова няма да станат крале на музиката. Но за Джако славата беше и жестока- клеветите, процесите и паричните наказания, определено го сринаха, както финансово, така и психически. Но това, което му остана и след смъртта никак не е малко и никой не може да го отрече. Защото някое хлапе дори днес (на 28 юли 2009),  залепва  негови плакати в стаята си и тренира лунната походка с чифт бели ръкавици . Това е най-голямата награда за Майкъл, който живееше, а и умря заради музиката си. Шоуто трябва да продължи и без Джако, но той ще ни липсва много особено, когато сравняваме Джъстин Тимбърлейк и Енрике Иглесиас с него. Поп музиката не е имала друг такъв изпълнител и подобни клипове с перфектна хореография, жалко само, че се сещаме за подвизите на легендите едва след смъртта им. Никой не е съвършен и MJ не беше, но от всички жертви на суетата и манията за съвършенство, никой друг не е бил крал на поп музиката поне 50 поредни години. RIP Michael.

Лас Вегас или София!?

Къде е по-рисковано да се събудите в най-шантавия си сън: в града на хазарта и бързите бракове Лас Вегас, или в града, където престъпниците се превръщат в депутати за една нощ? Ако се събудите на второто място сънят ви със сигурност няма да е забавен, а ако не сънувате със сигурност ще се изплашите за откачената малка държава, в която живеете. Оказва се, че вяло започналата кампания за предстоящите парламентарни избори ще завърши шумно и интересно с кадидатурата на двама престъпници, двама братя по съдба от Дупница, небезизвестните Галеви. Защо, как и докога пред очите на всички, разни отрепки ще намират вратички в закона само и само да отърват кожата, незнам. Поредната маневра със закона се оказаха изборите, които гарантират имунитет за своите кандидати. А на нас ни се гарантира това, че нищо няма да се промени нито след 800 дни, нито след 8 години. Поне не и с тези темпове. Явно е кой ще спечели изборите, пак ще има коалиции и пак вярваме в Батман, който ще измъкне всички ни от кошмара-реалност. Докога ще вярваме, че нещо зависи от нас дори когато уж упражняваме нашата воля пред урните? Истината е проста както винаги-нас ни е страх и няма да спрем да се страхуваме докато поне един престъпник не влезе в затвора. Хората в Дупница се ужасяват от Галеви и никога няма да говорят за това, защото те винаги ще са на свобода в България. С тази мрачна информация трябва да отидем да гласуваме и този път, защото депутатите to be поне се постараха да ни убедят как няма да сгрешим. А ние ще се постараем да им повярваме и през 2009..

Минало незабравимо?

В България и до днес вилнеят старите идоли на естрадата, повярвайте ми. Наскоро се замислих, че България скоро няма да достигне не Америка ами и Албания по отношение на темповете, с които музикалният бизнес се разраства. Единственият жанр, който не е зациклил поне с десетилетие назад е попфолкът- този прекрасен и кичозен хибрид, пълен с разнообразни по вкус и мелодия песни, които обаче все още отричаме,че са единственото, с което разполагаме. Когато в Америка Мichael Jackson снима един от най-добрите клипове правени до днес, а именно Thriller, в България цари тотална политическа забрана над този вид видео изкуство. Нищо чудно, че се получава такова припокриване във вкусовете и се налага и аз, и майка ми да слушаме Лили Иванова, защото тя "ще продължава да пее" в ефира. Но за съжаление не е виновна тя горката, проблема е, че пред нас няма особено добра алтернатива освен западната музика,която поне не е чалга и не се е слушала от всички поколения до нашето. В избора между наш'та си народна простотия,която се свързва идеално в храносмилателната ни система с кебапчета и ракия, и старите плочи от старите грамофонни ленти, на нас не ни остава нищо друго освен да си помечтаем да бяхме поне малко nigazz, за да се бунтуваме срещу този бг музикален потоп. 

Mayday

Човек винаги е способен на повече отколкото предполага. В това се убедих лично наскоро. Това се случи в един неделен ден. Нищо неподозираща излизах на разходка в приятна компания, когато се оказа, че асансьорът не работи и трябва да се слиза пеша. Тогава чухме едно оглушително скимтене, което по-късно се оказа, че идва от съседната улица, от едно малко котенце. Под малко дотогава си представях котенце,  което е прогледнато, тича наоколо и си играе. Котето, което беше изоставено от майка си в неделния ден, беше на не повече от три дни. Малко, уплашено, сляпо и много безпомощно. Решихме да го вземем смело с нас. После решихме да го върнем и да чакаме майка му да го намери. Междувременно бяхме се чули с ветеринар, който ни обясни колко е трудно да отгледаш бебе коте без майка. Майка му обаче не дойде, минаха само няколко бездушни хорица, които ахката и охкаха и се оказа, че дори биха го снимали, но не и спасили. Приютихме го, хранехме го с мляко, изхождахме го  с масажи, затопляхме кашона му. Днес това създание е на почти три месеца. Не се гордея с това, което съм направила, защото знам, че не е било въпрос на геройство, а на елементарна човечност. Чудя се не се ли подценяваме като хора, когато можем да помагаме, а не го правим. Способни сме да надминем себе си винаги, когато поискаме, проблема е, че не искаме. Не искаме да помагаме на котки и ранени животни, на природата, която ни е създала. Не бихме помогнали дори на себеподобните си, без да искаме нещо в замяна. Човекът от социално животно е на път да се превърне в егоистично такова.

Да пиша, да пиша...но за какво?

Интересно е, че до скоро имах голямото желание да си създам блог, който да запълня с мои творения. Имах много въпроси и проблеми, които да коментирам тук. Мислех, че така ще притъпя за малко вроденото си душевно безпокойство. От известно време насам обаче 'гласовете' замлъкнаха, въпросите сякаш ги няма, нищо не ме човърка, за да пиша. Ако кажете, че вече съм намерила изход в тъмнината и нямам проблеми ще сгрешите. Изглежда, че писането без осезаем резултат за мен се обезсмисли. Ако пиша за това, че откакто взех важното за мен решение да остана и да се боря в България, нищо не се промени към по-добро, нима ще изненадам някой!?  Ако пиша, че истински се срамувам от факта, че страната ни се представлява от турци в европарламента, някой ще се опита ли да спре купуването на гласове по изборите!? Няма. Ако реша да не съм толкова банална и пиша за себе си, кой би ме чел днес, когато всеки пише навсякъде. Пълно е с блогове, лични страници, тук таме се намират и статии в реални издания. Кой чете цялата тази изписана материя. Чудя се дали писането не се е превърнало от самотно занимание в занимание за самия човек. Дали ако не можем да общуваме пълноценно в реалния свят не си го изкарваме върху компютъра като изливаме емоциите си в дигитална форма. Надявам се да не е така. Все пак невинните хора, попаднали на нечии блог не са терапевти. Нека не им досаждаме с глупости..